“По важни изменения в Общата част на ГПК. Първоинстанционно производство.”
Преди да започнем същинското първоинстанционно производство, няколко думи за новата уредба на родовата подсъдност, такава, каквато тя е в момента след влизане в сила на Закона за изменение и допълнение на ГПК.
Първата важна промяна е, че отпадна абсолютната подсъдност на вещните дела пред Районния съд. Сега вече според чл. 104 споровете за собственост се разпределят между Районен и Окръжен съд, според цената на иска, но специално при тях критерият е сумата 50 000 лв. За всички останали граждански и търговски дела, без изрично посочените в чл. 104, критерият е сумата 25 000 лв. и това се отнася и за облигационните искове, които имат обуславящо значение за собствеността. Делото за собственост може да е в Окръжен съд, защото цената на иска е над 25 000 лв. Облигационният иск за разваляне, унищожаване, за нищожност, обявяване на предварителен договор за окончателен, отмяна на дарение и т.н. –това си е облигационно дело, а не вещно дело, така, че тука критерият е общият - сумата 25 000 лв. Съществената новост е, че като определяме цената на иска, както при вещните искове , така и при облигационните искове, които имат обуславящо значение за собствеността, цената на иска вече не е 1/2 от данъчната оценка, както беше досега, а самата данъчна оценка, т.е. ако данъчната оценка на един имот е над 50 000 лв., спорът за собственост е родово подсъден на Окръжен съд като първа инстанция. Веднага трябва да направим уговорката, че при вещните дела тази нова уредба на цената на иска е само от значение за определяне на родовата подсъдност, но не е от значение за определяне размера на дължимата държавна такса защото имаме разпоредбата на чл. 71, ал.2. Като критерий за определяне на държавната такса продължава да служи 1/2 от данъчната оценка, или като резултат д.т. си остава 1% от данъчната оценка, колкото си беше и досега. Това, че имаме различен критерий за определяне на родовата подсъдност при вещните и при облигационните дела, които имат обуславящо значение за собствеността, означава, че е възможно искът за собственост на един имот да е подсъден на Районен съд, а съединеният с него обуславящ иск за правото на собственост - например за разваляне на договор или за унищожаване да е подсъден на Окръжен съд като първа инстанция. Това са хипотезите, когато данъчната оценка на имота е в границите между 25 000 - 50 000 лв. и ще се видим в ситуацията, когато са ни предявени в условията на обективно съединяване тези два иска пред Районен съд – например, в такъв случай единият е подсъден на Районен съд, а другият е подсъден на Окръжен съд, или те може да са предявени първоначално пред Окръжен съд. Какво се прави в този случай? Могат да се направят различни неща, защото както и при стария, така и при новия ГПК преценката на съда за разделяне на производството по два съединени иска, или за съединяване на две различни производства, обединяването им в едно – тази преценка никога не е подлежала и занапред не подлежи на инстанционен контрол. Определенията на съда за разделяне и за съединяване на дела са необжалваеми, така, че в тази хипотеза никой не може да попречи на Окръжния съд да вземе за разглеждане само това дело, което му е подсъдно на него, да кажем в случая вещния иск, а да прати облигационния иск за разглеждане пред Районния съд и ако облигационния иск е преюдициален, то ще означава, че трябва да се спре производството по вещния иск. Може, но не е справедлив и не е икономичен вариант, защото имаме разпоредбата на чл. 270, ал. 4, а тя е възпроизведена от стария ГПК. Решението на Окръжния съд не може да бъде обезсилено, поради това, че искът е родово подсъден на Районен съд, т.е. в тази хипотеза това, което е най-разумно е Окръжният съд да изгледа и двата иска по връзка между делата, включително и облигационния иск, който по начало не му е подсъден, защото по този начин делото ще приключи в едно производство. Иначе трябва да спираме едното дело, докато другото мине на три инстанции, после да го възобновяваме, пак три инстанции, няма никакъв смисъл от това. Ако Окръжният съд разсъждава формално и направи другото- раздели и прати по подсъдност единия иск на Районния съд, никой не може да му попречи, това е негова преценка, която не подлежи на инстанционен контрол.
Другата важна промяна е във връзка със Закона за изменение и допълнение на ГПК, който донякъде възстанови един нарушен баланс- става дума за подсъдността на търговските дела. Първоначално законодателят се поизсили, пращайки всички търговски дела, независимо от цената на иска пред Окръжните съдилища, като първа инстанция, без да съобрази, че понятието търговско дело включва например исковете на “Мобил Тел”, БТК и много други масови типични дела, за които няма абсолютно никакво оправдание да се радват на съмнителната привилегия да бъдат гледани по реда на чл. 365 и сл. Със Закона за изменение и допълнение на ГПК се предвиди, че и търговските дела на общо основание се разпределят между Районен и Окръжен съд според цената на иска и критерият е сумата 25 000 лв. Законът за изменение и допълнение на ГПК, като цяло и конкретно в тази му част, има обратно действие, считано от 1.03.2008 г., считано от влизане в сила на новия ГПК. Какво означава това? Означава, че ако в периода от влизане в сила на новия ГПК до влизане в сила на Закона за изменение и допълнение пред Окръжните съдилища са заведени някакви търговски дела с цена на иска до 25 000 лв. по силата на Закона за изменение и допълнение окръжните съдилища са длъжни да ги прекратят и да ги върнат на съответните районни съдилища. Но и нещо друго и по-важно, понеже Законът за изменение и допълнение на ГПК се забави, недостатъците станаха известни много рано, но чисто технологично депутатите тогава имаха други приоритети, забавиха го този Закон, мина доста време до приемането на Закона за изменение и допълнение. През това време окръжните съдилища по всички търговски дела, които са им били подсъдни през този период от време, са извършвали размяна на книжа, само, че са извършвали двойна размяна на книжа, т.е. на ответника са връчвани препис от исковата молба и доказателствата за отговор, но указанията са били съобразени с двойната размяна на книжа, т.е. срока за отговор е бил двуседмичен. В един момент влиза в сила Законът за изменение и допълнение, който казва, че търговските дела с цена на иска до 25 000 лв. вече трябва да се гледат от Районните съдилища. Това значи – размяната на книжа пред Районните съдилища да започне отначало, съобразно правилата на общия исков процес, защото според изричната формулировка на чл. 365 , специалните правила за разглеждане на търговските дела, които включват двойна размяна на книжа се отнасят само до окръжните съдилища като първа инстанция. Когато Районен съд гледа търговско дело, разглежда го по общия исков ред. Така, че да започнем наново процедурата за размяна на книжа пред Районните съдилища е наложителна, най вече с оглед правото на защита на ответника, защото на ответника съвсем не му е все едно дали ще има едномесечен или двуседмичен срок за отговор на исковата молба, така, че това е абсолютно задължително, но разбира се ако Окръжният съд вече си е бил връчил препис от ИМ и доказателствата на ответника, то няма нужда тези преписи втори път да му се връчват, но ще му се връчат втори път указанията, които се връчват на ответника в общия исков процес по 131 и 133 със съответните предупреждения за преклузиите, които настъпват след изтичането на едномесечния срок.
Друга важна промяна е във връзка с държавната такса по исковете за възстановяване на нарушено владение. Докато при стария ГПК таксата по владелческите искове беше в размер на Ѕ от таксата, която е дължима по исковете за собственост, или 0.5% от данъчната оценка, при новия ГПК обаче се оказва, че нещата не стоят по този начин, защото от една страна имаме разпоредбата на чл. 69, ал.1 , т.2 , която ни казва, че по исковете за собственост и други вещни права върху имот, цената на иска е в размер на данъчната, респективно пазарната оценка, а според т.3 по владелческите искове цената на иска е 1/2 от тази по т.2 , т.е. четири пъти по-малко. От друга страна обаче според чл. 71 , ал.2 , специално, когато предмет на делото е право на собственост или друго вещно право върху имот, размерът на държавната такса е 1/2 от данъчната оценка, или като резултат 1% от данъчната оценка. И ако го съпоставим с чл. 69, ал.1 т. 3, оказва се, че и размерът на таксата по владелческите искове е пак 1% от данъчната оценка, защото за тях е казано , че цената на иска е1/2 от цената по т.2, т.е. пак 1/2 от данъчната оценка, а според Тарифата таксата е 4 %, или резултатът е, че и по исковете за собственост и по исковете за владение вече занапред имаме една и съща такса – 1% от данъчната оценка.
Досежно таксите, които са останали несъбрани по заведените дела при действието на отменения ГПК - нещата са казани общо взето ясно в Параграф 2 от Преходните и заключителни разпоредби на новата Тарифа № 1, че за висящите производства, по които са събрани такси по отменената Тарифа, допълнителни такси не се събират, което означава, че ако към 01.03.2008 г. имаме една искова молба, заведена при действието на стария ГПК с несъбрана такса, дори и съдът вече да е дал указания за конкретен размер на таксата, таксата, която се дължи ще се събере по новата Тарифа, защото релевантната преценка, която трябва да направи съдът е дали към 01.03.2008 г. имаме или нямаме внесена такса, а не дали имаме или нямаме указания за внасяне на такса. И да имаме някакви указания, щом не са изпълнени, отменяме си ги, даваме нови указания и таксата се събира по новата Тарифа.
Конкретно за новата уредба на първоинстанционното производство. Като цяло идеята е за ускоряване на процеса. Струва ми се обаче, че тази идея на този етап, така, както върви приложението на ГПК, не е прокарана съвсем последователно. Да, да се ускори дотолкова, доколкото действията по изясняване на делото от фактическа страна се концентрират в първата инстанция, но същинската философия се оказва друга и същинската цел, не толкова ускоряване на делото, то няма да се ускори, моята лична прогноза е, че делата вече ще се гледат по-бавно. Ако нещо ще се промени, то е, че може би в по-голяма степен се създават предпоставки делото да бъде изяснено от фактическа страна, т.е., че присъденото от съда ще съответства на обективната истина и това е във връзка със засиленото служебно начало за даване на указания по доказателствата. Но дори и това е за сметка на бързината, защото многократно днес ще стане дума, че на практика даването на указания от съда, понеже е свързано с процесуалното право на страните да поискат извършване на определени процесуални действия в изпълнение на указанията, бави процеса и не само го бави, ами е предпоставка за злоупотреби, защото – давам пример ответникът винаги може в хода на процеса да направи едно доказателствено искане, да се събере някакво ново доказателства под предлог, че е новооткрито. Прави си искането , то е допустимо, относимо, съдът обаче веднага е длъжен на осн. чл. 146, ал.2 да му даде указания за причините поради, които несвоевременно е изтъкнал това доказателство. Ответникът автоматично ще поиска срок да изпълни тези указания и да ангажира такива доказателства. В следващото заседание ще каже – “не ги ангажирам”. Делото обаче вече е отложено. Ако по стария ГПК имахме санкцията наречена допълнителна държавна такса, по новия нямаме. В новия ГПК е прокарана една идея, че допълнителна държавна такса няма, защото, ако нещо не се направи навреме, то се преклудира и по принцип е така, но не е пресметнат този тънък момент, че все пак много често, именно с оглед служебните задължения на съда в гражданския процес, има твърде широки възможности за злоупотреби от страна на страните, защото те ще искат указания от съда, ще искат възможност да изпълнят указанията, а това е основание за отлагане на делото, но накрая делото като се отложи, а се окаже, че е отложено без оправдание, без указанията да са изпълнени, санкция няма. Това е недостатък на новата процесуална уредба. Но така или иначе като философия, новият граждански процес е доминиран от два принципа - засиленото служебно начало и така нареченото концентрационно начало, което има за резултат ранната поетапна преклузия на процесуални права. Тази ранна поетапна преклузия се изразява в това, че всички процесуални действия, които са насочени към изясняване на делото от фактическа страна и към определяне предмета на спора, чрез предявяване на различни искания и възражения, всички тези действия като цяло се концентрират в един ранен стадий на процеса, след което по начало, по правило възможността да се извършват тези действия се преклудира. Тука, криво или право, е изходено от констатацията, че по отменения ГПК там, където бяха предвидени фатални преклузивни срокове, те се знаеха и се спазваха - сроковете за подаване на жалби, или сроковете за предявяване на претенции по сметки, или за възлагане във втората фаза на делбата. Друг е въпросът, че фаталните преклузивни срокове в стария ГПК бяха твърде малко, а в новия ГПК са твърде много, но тъкмо за това говорим и за засилено служебно начало, което е оправдание за концентрационното. Идеята на новия ГПК е, че – да твърде много процесуални права на страните се преклудират рано, защото съдът има служебното задължение да указва на страните за необходимостта тези права да бъдат упражнени в определен срок, като ги предупреди за последицата от пропускането на срока. Принципът е, че ако съдът не е изпълнил служебните си задължения и не е дал указания, страната не може да бъде наказана с преклузия. Ако първата инстанция не е изпълнила служебните си задължения, трябва да ги изпълни въззивната, при това без да има оплаквания във въззивната жалба. Ако и въззивната инстанция не е изпълнила служебните си задължения, това вече е основание за касиране на въззивното решение, но не служебно, а само ако бъде наведен такъв довод в касационната жалба – основание за касиране и връщане за ново разглеждане на въззивния съд. На пръв поглед изглежда, че служебното начало се възкресява в обхвата, който ни беше познат до измененията от 1997 г. До 1997 г. имаше един прословут чл. 4, ал.3 ГПК, който беше твърде общо формулиран. Това беше задължението на съда да дава указания на страните винаги, когато има опасност техните интереси да бъдат увредени поради неосведоменост, малограмотност или други подобни причини, т.е. например поради обикновена глупост и понеже задълженията на съда бяха твърде всеобхватни и универсално регламентирани, то твърде често и ВС тогава отменяше решения на долните инстанции под предлог, че съдът не е изпълнил служебните си задължения да даде указания, дори и тогава, когато страните очевидно не са имали нужда от такива указания, защото са били представлявани от адвокати. В новия ГПК уредбата на служебното начало е съвсем друга. То е прокламирано като принцип в чл. 7 , ал.1, но служебните задължения на съда са много детайлно, много точно и изчерпателно уредени в съответните разпоредби, които уреждат исковия и другите видове производства. Няма универсално служебно начало. Няма задължения за съда да дава указания за всичко.
Давам и конкретен пример във връзка с отговора на ответника. В рамките на едномесечния срок за отговор, ответникът трябва да упражни твърде много права. Кои са те е посочено в чл. 133. Чл. 133 в никакъв случай не трябва да се тълкува и прилага буквално. Но например ответникът в едномесечния срок може да направи възражение за местна подсъдност по постоянния си адрес. Съдът няма задължение да му указва това право. Ответникът, ако се сети да направи възражение за местна подсъдност – добре дошло за всеки съд, ако не се сети, местната подсъдност се стабилизира. Съвсем друг обаче е въпросът и ето една възможност за злоупотреба – ответникът може в едномесечния срок за отговор да си направи възражението за местна подсъдност, но да не го подкрепи с никакви доказателства, а той все пак като прави възражение за местна подсъдност, трябва да удостовери кой е регистрираният му постоянен адрес- било като представи адресна справка, било като представи копие от личната си карта. Не го прави. Възражението е в срок. В новия ГПК има един принцип – уреден в чл. 146 , ал.2 – съдът винаги дава указания на страните тогава, когато те не сочат доказателства за факти изгодни за тях, на които те са се позовали. Ответникът прави едно изгодно за него възражение за местна подсъдност и иска на това основание делото да се изпрати на съда на постоянния му адрес, а съдът е длъжен, след като се направи такова възражение, да му даде указания.